Омръзна ми да бъда безработен, бездомен, необичан… - пише 29-годишният поет,

„ Омръзна ми да бъда незает, безприютен, необичан… ” - пише 29-годишният стихотворец, сбогувайки се със приятелите си и света. Стиховете му остават да живеят завинаги.

„ А има път!
Има истини!
Има очаквания!
Те те мамят
и чакат,
и викат: -
тръгни!
Но със стиснати зъби
и свъсени вежди, ти си още
тук -
в душните облачни дни
Колко мъчно е
в нашия век да бъдеш
почтен човек! ”

От „ Епоха ”

(1930 ~ 1959)

Нощта на 26 против 27 април 1959 година Пеньо Пенев е самичък в стая 118 на хотел,,Москва " в Димитровград. Поетът изпива огромно количество веронал (сънотворно и успокоително лекарство, производно на барбитуровата киселина). После сяда и написва 6 предсмъртни писма: до най-близките си другари, до милицията - да не проверяват гибелта му, до Градския национален съвет - да му провеждат заравяне, каквото заслужава. Докато гибелта пълзи по вените на Пенев, той намира сили да стане и да отиде пред картината,,В. В. Маяковски в мастерской РОСТА ", репродукция от Ст. Викторов. Чупи стъклото и оцапва с кръвта си лика на Маяковски. Целува поета, който счита за собствен преподавател, и написва върху цветната репродукция:,,Сбогом! Идвам при тебе, мой господ. Аз. " Тялото му е открито на идната заран.

Пеньо Пенев се ражда на 7 май 1930 година в с. Добромирка, Севлиевско. Макар и това да е единствено ден след Гергьовден, го кръщават на татко му Пеньо Митев. Започва да написа стихове още като възпитаник. Когато е единствено на 13 години, севлиевският в.,,Росица " на 15 декември 1943 година разгласява стихотворението му,,За царя ". Въпреки това в нито един архивен документ или спомен за поета няма и диря той да е имал неприятности след 1944 година за този му ранен опит в възхвала на по този начин ненавиждания от комунистите монарх.

Пеньо Пенев Митев учи, само че не приключва мъжката гимназия,,Цвятко Ганев " в Севлиево. Рано открива света на поезията и чете доста. Може по цяла нощ да не излезе от света на Ботев, Яворов, Байрон, Пушкин... Сам пробва да написа. С поезията идват и първите любовни трепети. През есента на 1944 година се влюбва в съученичката си Стефка Калименова. Баща й е книжар, Пеньо е чест посетител на дребната му книжарница. Но с изключение на в рафтовете се заглежда и във Фана, както назовават момичето. Връзката им е платоническа, наподобява, прохождащият стихотворец има нужда да споделя с някого своите най-съкровени прекарвания и безредици.

Първата същинска годеница на сърцето му обаче става не Фана, а Светла Спасова -,,слабо чернокосо момиче ", по определението на приятеля му Митко Иванов. Тя е щерка на селски учители, само че израства в Севлиево. С Пеньо се срещат, когато е в ІV клас на девическата гимназия в града, Пеньо е по-голям с година от нея. Тази първа обич освен въодушевява музата му, само че го кара да стартира да си води дневник. Вътре Пеньо на никое място не изписва името Светла. Вместо него поставя многоточие, а по-късно го замества с Клара. Пеньо Пенев посвещава доста стихове на Светла. Любовта му към нея не го напуща и в Перник, и в Димитровград. 37 години по-късно, когато през 1985 година стартира да написа книгата си,,Романът на един живот ", Митко Иванов се среща със Светла Спасова (Клара), по брачен партньор Панчева. Част от диалога им той разгласява в книгата си:,,Често беше безмълвен, печален. Често гладуваше. Понякога говорехме за бъдещето. Повече той говореше:,,Ще се оженим, Светла, ще си имаме деца. Ще живеем в дребна къщурка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз... Не, няма да се оженим, Светла. Много те обичам, с цел да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били постоянно нещастни. Не, аз доста те обичам... "

Когато по-късно Светла е изоставена и се омъжва за различен, майка й и сестра й изгарят всичките му писма, както и тетрадката, в която имало негови мисли за живота, идеалите му, фантазиите...

През 1948-а, когато е единствено на 18 години, прави опит да премине незаконно границата с Гърция дружно със своя другар Николай Бондиков - член на преди малко неразрешения Земеделски юношески съюз. Заловени са от граничарите и затворени в карцера на ареста в Свиленград. Цяла нощ рецитира свои стихове. Освен това гръмко декларира, че е,,космополит, жител на света и не признава никакви граници ". Поведението му ядосва дежурните полицаи, един от тях откъртва от стената окачалка за облекла и стартира да удря с нея арестанта. Всъщност Пенев желал да избяга в Гърция, с цел да се бие с локалните комунистически партизани против режима на ген. Маркос.

В ранната пролет на 1949 година Пеньо Пенев идва в Димитровград. Първата му работа е настоятел на в.,,Труд " към Синдикалния съвет. Сутрин рано разнася вестника на многочислените строителни обекти. По това време написва и първото си стихотворение на новото място, което естествено носи името,,Димитровград ". Службата разносвач на вестници очевидно не го задоволява и той става строител. Но не размахва тесла като дюлгерин и не реди тухли. Назначават го за отчетник в една бригада. Работниците го назовават Пенча. А шеф на строителната организация в Димитровград е Пенчо Кубадински, бъдещият член на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия.

В броя на към този момент литературния официоз,,Литературен фронт " от 10 ноември 1949 година Пеньо Пенев прави дебют в централния щемпел със стихотворението си,,За комунизма ". Поместват го в горния ляв ъгъл на първа страница! Там, където нормално се поставят уводните публикации. Поетът влиза в марша на времето, което желае възторжени, патетично-лозунгови стихотворения. На Димитровград, който е нещо като тест за мощта на комунизма, е необходим въодушевен артист и партията го намира в лицето на Пеньо.

Една нощ през есента на 1949 година Пеньо Пенев безусловно нахлува в стаята на своя другар Митко Иванов и разсича тъмнината с басовия си глас:,,Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, поканвам ви на женитба! " Булката се споделя Кичка Николова, само че Пеньо я назовава Кичона.

През 1955 година Пеньо Пенев е даден под съд поради фейлетон във в.,,Димитровградска истина ". Обвиняват го и в разблуден живот. В досиетата по делото е и неговото пояснение пред съда:,,Не съм склонен с това, че преди съм бил живял разблуден живот. Истината е тая, че бях се оженил за такава жена, която ми влияеше неприятно на държанието и държанието, спъваше креативните ми писателски работи, заради което след това се разведохме. Толкова. "

В същата тази година в Димитровград Пеньо Пенев се дами за Мария Господинова. На 19 февруари 1956 година им се ражда наследник, който той кръщава Владимир - на името на своя лиричен идол Маяковски. Пеньо е безпределно благополучен с наследника си, само че животът на новото семейство е изпълнен с компликации и ограничения. Това в допълнение изнервя така и така не изключително постоянния стихотворец, въздейства на творчеството му, кара го да търси избавление в чашката. Докато Владимир, още кърмаче, е в болничното заведение, леко почерпеният Пеньо желае да го види измежду нощ. Дежурният екип не го пуска, става скандал, викат милиция. Поетът налита да бие единия от полицаите.

Една заран Мария отива с дребния Владко при районния прокурор. Дава му записка, на която Пеньо Пенев е написал:,,Марийо, обирай си партушините и изчезвай, остави Владимира. Аз, Пеньо. " Жената изяснява, че вечерта, като видял, че входната врата е заключена, почнал да блъска по нея. Но тя не отворила и той й оставил тези записка. Поетът упорства, че просто се бил пошегувал. Но и острите съответни фейлетони и сатири основават доста врагове на Пеньо Пенев. В брой 51 от 28 юни 1957 година във вестника се появява следното известие:,,Редакцията на в.,,Димитровградска истина " оповестява, че лицето Пеньо Пенев не работи повече от три години в същата. Той с нищо не заангажирва редакцията на вестника. "

Партийното управление на Димитровград, заповядало да се отпечата това известие, лъже, тъй като единствено преди три броя има негови материали в същия вестник. Почти пропъден от Димитровград, през 1957 година Пеньо Пенев се мести със фамилията си в София. Заживяват на квартира покрай пл.,,Македония ". Обещават му работа във в.,,Литературен фронт ". Следват най-трудните години в живота му. Не може да получи софийско жителство и да стартира непрекъсната работа. Няма пари да устоя фамилията си и жена му и дребният Владимир отиват да живеят в Тополовград при родителите на Мария. Поетът от ден на ден се усеща самичък и необичан. Дните си прекарва най-вече в кръчмите.

През пролетта на 1957 година писателският съюз го праща на работа в многотиражката,,Добруджанска дума ". Вече отчаян от живота, а евентуално и от системата, Пенев написва най-драматичната си поема,,Пътека ". В броя от 16 август 1957 година пък разгласява стихотворението си,,Епоха ". Следва бурна реакция. На съвещанието на Секретариата на Съюза на писателите от 24 септември 1957 година като обвинени са привикани Пеньо Пенев и редакторът на многотиражката Ганчо Керчев. Председателят на съюза Христо Радевски и Георги Караславов упрекват и двамата, че са напсували властта и,,целия наш живот ".

През лятото на 1958 година Пеньо Пенев постъпва на лекуване в психоневрологична клиника в Боровец. Там той написва своята последна творба - поемата,,Сто възела ", по-известна като,,Дни на инспекция ".,,Работническо дело " и,,Литературен фронт " отхвърлят да я разгласяват. Отчаян, при започване на април 1959 година Пеньо Пенев взема решение да се върне в Димитровград. 26 април е неделя. През деня Пеньо се среща с няколко души. Привечер гостува на журналиста Асен Станоев. Настроението му е тъмно. Към 22 часа изпраща своя позната до младежкото общежитие и на връщане се отбива в квартирата на Димитър Копчев. Там не стои дълго, желае ножче, с цел да си остри моливите. Към 23,30 ч се отбива в ресторант,,Москва ". Присяда на масата на оркестъра. Неразговорлив е. Отказва да пие, заиграва се с момчето на певицата. Към среднощ си потегля и споделя на дежурната касиерка:,,Лека нощ, Мария. Не, не, довиждане! "

Откъс от „ Защо се самоубиват поетите ”, Пенчо Ковачев, изд. Изток-Запад
Снимка: Дом-музей „ Пеньо Пенев ” - Димитровград